1938г............. В областта Четвърти километър започва да функционира частна психиатрична клиника на Д-р Любен Русев и Д-р Люба Русева с 40 легла.
Прилага се електрошокова терапия и инсулин-коматозна терапия.

В една психиатрична клиника атмосферата е трудно поносима.....

...Двамата седяха  в „коридора на шока”, или както тук го наричат, „Улицата”.  „Улицата е дългият коридор, по който пациентите се разхождат и който води до помещението за електрошокове.....

Внезапно той протяга напред ръка и запитва съседката си:

-Усети ли?

 - Какво? – сепва се тя.

- Започва да вали.

- Обичам дъжда – отвръща невъзмутимо дамата.

И в разстроеното им въображение в коридора почва да се сипе проливен дъжд, заечават гръмотевици и пространството се раздира от мълнии, мълниите на електрошока, възприемани от тях като заплаха на неистовата буря. Те скачат и в ужас се опитват да се измъкнат през някоя врата, но всички врати са затворени и те тичат напред, заливани от пороя и заслепявани от гръмотевиците, докато рухват на пода, започват да се гърчат и надават ужасни крясъци......

.... Сред безлюдния плаж две деца се забавляваха със забравен шезлонг, щастливи, че е изцяло на тяхно разположение. Момченцето бе облечено с тъмносиньо яке, малко дълго за ръста му, а момичето бе само по пуловер, но вратът му бе увит с лилав шал, а на главата му чак до веждите бе нахлузена лилава плетена шапка, прокъсана на върха. Две същества, които се радват на това, което други са изоставили. Най-лекият път към доволството – да си безгрижна. Но ти никога не си била безгрижна. Най-сигурното нещо – да си невзискателна. Но ти никога не си била невзискателна. Искала си едно единствено нещо, ала си го искала настойчиво, и си продължавала да го искаш дори тогава, когато си виждала, че няма начин да го получиш. При такъв инат бъди щастлива, ако можеш................

...Поседя малко, после стана и тръгна към рецепцията. Алеите бяха все тъй пусти.  Усещаше влагата и дъха на гниещи листа. През лятото тук не можеш да се разминеш от хора, а сега всичко е на твое разположение, хотела, градината, плажа...Това, което никой не го иска винаги се намира в излишък. И може би това е рецептата на удоволствието. Свикваш с това, което другите избягват и винаги ще бъдеш сита. Радвай се на самотата, вкусвай с удоволствие неприятностите и гледай  на тях като на упражнение за нервите.....

....Сезонът мина добре, дори по-добре от очакваното.  Най-сетне изпитанието е зад гърба ти. Просто невероятно – вече няма изпитание, вече няма повод да стоиш като стресната и да обуздаваш страха си....

....Извади от чантичката си телефона за да се обади на баща си.

- Татко....Не те ли събудих?

- Как ще ме събудиш? Нали знаеш, че чакам.

 - Всичко мина добре...

- Добре или много добре?

 - Шефът казва, че било много добре.

-Е, щом той го казва, тогава съм спокоен. Твоят шеф е от тия, дето трудно можеш да им угодиш. А ти?... Доволна ли си?

- По-скоро – уморена. Има си хас да не си уморена след дългия сезон....И какво? Ще има ли ново предизвикателство?

- Не знам....Вероятно......

-В такъв случай няма да идваш. Аз съм вече почти здрав. А сега след тая новина....

..... ..Той я обичаше и тя, колкото и да се ожесточаваше, нямаше сили да отрече, че той я обича, че е единственият човек, след баща и, който я обича. Той не бе като ония предишните, които случайно бяха пресичали пътя и  и мимоходом и се бяха натрапвали, за да се опитат да видят как изглежда под дрехите и....Той бе за нея топлината след толкова дни на хлад и на зъзнене, подир толкова дни на самота, дори когато просто мълчаха заедно........................

... .....Той все повече се изолираше. От всички, дори от най-близките....Съвсем нормално е. Раненото животно гледа да се свие в бърлогата си, за да се съвземе на спокойствие. Или да умре насаме. Изолирането всъщност е началото на смъртта. Тъмният порив да се откъснеш от живота. И най-пълната изолация е гробът....

...

...Тръгна бавно към къщи. Прекоси „Патриарха” и пое по потъналата в мрак „Ангел Кънчев”. ... Освен полицаят на ъгъла с „Гладстон” и две проститутки до „Папагала” не се вижда нищо друго. Някой би казал, че такава улица не заслужава дори да я пресечеш...Цялата работа е там, че ако искаш тук да живееш добре, трябва да живееш по разписанието на квартала....

.... ....Понякога сред самотата и тютюневия дим, му се случваше да поглежда към старото кресло в ъгъла на стаята и понеже ъгълът е отдалечен и съвсем тъмен, му се струваше, че я различава в креслото, как седи и го наблюдава или мисли за нещо....Понякога си казваше, че започва малко да откача, а в други случаи му се струваше, че всичко е съвсем нормално.........................................

....Първата любов. И първото страдание. Той тъкмо бе завършил университета, а тя тъкмо бе завършила гимназия. Видя я в началото на лятото на някакъв рожден ден, съвсем случайно, защото съдбоносните неща стават винаги случайно, макар зад тази случайност да стои законът на вероятностите. Рожденият ден бе всъщност вечер, шумна и дива, като повечето подобни сборища, а тя бе седнала далеч от масата с бутилките и от хола с танцуващите идиоти, и той се учуди, че такова красиво момиче може да седи съвсем само, без никой да се закачи за него.... Той все пак влезе в разговор и се напрягаше да изцеди някоя по-интересна тема от мозъка си, но не можа нищо да изцеди, понеже беше съвсем гипсиран от стеснение, не защото беше чак толкова стеснителен, а защото видът на това неземно същество му бе подействал като удар с чук по главата.....Едно неземно същество, що се отнася до финото леко удължено лице и синьозелените очи с дълги меланхолични мигли, но иначе съвсем земно с тия източени и някак похотливи бедра, които се открояваха през лятната рокля, и със седефената кожа на деколтето, разкриващо увлекателното начало на един може би не твърде едър, но страшно съблазнителен бюст.  В погледа на неземното същество имаше нещо мечтателно и загадъчно, а от изкусителното тяло вееше някакъв горчив люляков дъх.......

.....Не вярваше, че е възможно, но всичко се повтори през един почти дъждовен ден....много години по-късно......

...Челото и бе открито и ведро, носът правилен, римски нос, устните и по-скоро пълни, но не твърде и леко надменни, брадичката и също беше надменна...Тялото и бе заоблено и стройно едновременно, плавно нагънато и хармонично като мелодия....Златистата и кожа бе почти тъмна, сякаш кръвта, която я оросява, е получила през  нея целувката на всички палещи лъчи, изгрявали над света, откакто той познава удоволствието....

....Всичко е минало. Остава нощта. И сънищата. Но преди да стигнеш до сънищата, трябва отново да минеш през болката. И да преживяваш всичко отначало. И да се питаш къде е грешката. И да размишляваш има ли грешка, или всъщност и грешката, и неуспехът, и крушението, това е логиката на предначертания път....

....Стоеше сред студеното тъмно пространство на някакво предверие. Предверието бе адажиото на кошмара, а алегрото бе бездната, но тази нощ той не стигна до бездната, тъй като се събуди и известно време в просъница разговаряше с някого, а после заспа и в съня му се синееше кристално езеро от нежни отражения и топли ветрове, в което потъваше бавно........

И какво, ако крушението е неизбежният край на предначертания път? Какво друго ти остава, освен да го следваш тоя път и да залиташ капнал от умора по безкрайната стръмнина. Какво друго, ако не броим възможността да спреш и да се откажеш като толкова други............

Да се откажеш парализиран от безсилието си, това е най-ужасното..................

... ....Чакаше четвъртък...Не знаеше защо.....Не ги разбираше тия четвъртъци, но в четвъртък в НДК щеше да има концерт на Мария Каракушева...... Той я харесваше още от времето, когато тя беше интимна приятелка на бившият му шеф  в „Адрес”....Така и не му стана ясно защо нещата между тях се „разсъхнаха”....Тя бе заявила в една социална мрежа, че ще присъства на този концерт....Той също.....Представяше си как, когато види колата и на паркинга до НДК, силите му няма да стигнат да влезе на концерта......

…..-Усещаш ли, започва да вали! – каза момченцето . – Хайде да тръгваме, че татко ни чака.

- Татко го няма – каза момиченцето и очите му внезапно се насълзиха.

- Сигурно е отишъл да пие кафе. – каза момченцето, хвана за ръка момиченцето и я поведе към  тъмното безлюдно заведение, разположено на самия плаж, на няколко метра от морето. Дъждът се усили и капките отчетливо барабаняха по забравеният от някого шезлонг на пустия  плаж..... Настъпваше есента...........

..... ....Тя усещаше, че каквото и да се случи и колкото и да е късно, няма да се откаже и никога няма да спре, а ще продължи да възлиза, и това бе последната и вяра,  вярата на тия, които пълзят упорито по огромната безкрайна стръмнина, пълзят отчаяно и никога не се предават, защото знаят, че трябва да стигнат  до върха.......

....Обръщаше се наляво към стената, заровила лице във възглавницата..................

...

...Стана, седна във фотьойла и запали цигара. От отворения прозорец повяваше хладина. Светла хладина.Сякаш не бе имало нощ...Сякаш нямаше да има.........

„Ще запитат — как да се премине животът?

Отговаряйте — като по струна над бездната —

Красиво, внимателно и стремително.“

Сряда.....малко преди обяд......