Беше много отдавна. Бях дете и четях книга, в която се разказваше за далечна и забравена страна, наречена Атлантида.. Вече нищо не помня от тази книга, но в паметта ми завинаги ще се запази един образ, незнайно как изплувал между редове и букви.

Ей така, както четях, в съзнанието ми се появи огромен древен храм с колони, набраздени от канилюри, чиито базис беше почти човешки ръст, а капителите излизаха от полезрението ми.. В основата на гигантските колони стоеше човек, облечен в бели дрехи, чиито дипли падаха свободно по тялото му. Беше някакъв странен старец, по младежки жизнен, а от осанката му се излъчваше благородство и необяснима магнетичност............

По онова време, пътувах в мечтите си по целия свят, но това, което ме терзаеше най-много в онази детска възраст бяха приказните градове, сътворени от моята фантазия..........

.....Години по-късно, когато освен по пътешествията бях запален и по изкуството, видях една картина на Джото, която сякаш беше олицетворение на моите градове на мечтите....

В картината, рисувана от Джото градът изниква иззад крепостните си стени, оцветени в дискретно сивозеленикаво, подчертано с червен корниз. Градът е елегантен, чист, новобоядисан, така стъпаловидно направен, че човек не би могъл да си представи основите му. Колоритът създава неговото равновесие, чрез него градът сияе от щастие. Розова кула в съседство с бяла камбанария, къща боядисана в кобалтововиолетов цвят и един прелестен дом за влюбени, боядисан в цвят на зелена ябълка.

Трябва да си велик художник, най-великият, за да изградиш с фантазията си град на мечтите, обагрен изящно, с любов.....

...Монте Карло ми прилича на град, рисуван от Джото.......

.....Години бленувах за палмите на Кораловите острови, тихите лагуни, топлите води на Арабско море, безкрайните пясъчни степи на Аризона, пампасите край Амазонка и лунните нощи в Хаваите.........

Обзе ме  всепоглъщаща страст към пътешествията. Мой девиз стана една мисъл на Лао Дзъ – „Добрият пътешественик е този, който нито знае къде отива, нито кога ще се завърне.”.........

....Чета „Пражкото гробище” на Умберто Еко, в превод на моя приятел Стефан Тафров.

Но мисълта ми е в предстоящото ми пътуване, което започва утре. Пътуване към Прага.....

Смятам, за втори път в живота ми, на Коледа да бъда в католическа страна, в случая Чехия и по-точно в Прага.

.....По Коледа се случват чудеса, предимно в Холивудските филми.......

....Коледа всъщност е Рождество Христово......друг е въпросът, че не е съвсем ясно кога и къде се е родил Исус, нито какво е правил от раждането си до влизането му на осле, или пеша (няма кой знае какво значение) в Йерусалим.....

....Тя се чувства развълнувана.....................не знам защо?.................................