Задминавам някаква бензиностанция и излизам на магистралата. По-точно казано – влизам в магистралата. Защото това е един отделен свят, един особен свят, ограничен в пределите на тоя асфалтов улей, незначителен като ширина, но безпределен като далечина и където безкрайното движение се проявява в два срещуположни потока коли, летящи ден и нощ, с безброй механични кръвни телца, увлечени в самоцелна циркулация по тия асфалтови вени.

Неприветлив пейзаж, строг и геометричен, където природата с растителността си и цветовете си е заменена от асфалт, бетон и стомана, от циментови надлези, от пътни знаци с имената на следващите селища и цифрите на пределната скорост. Свят на изолация, откъснат от всичко наоколо, двуизмерен свят, сведен до две посоки, тази откъдето идваш, и онази, накъдето отиваш, една непрестанна  летяща под тебе сива лента, свързваща туй, което е било, с това, което ще бъде........

....Ферибота бавно пъпли към острова, аз пия кафе на горната палуба и гледам дамата, която се приближава с чаша портокалов сок към моята маса. Наоколо има няколко свободни маси, но явно с нещо съм привлякъл вниманието и, защото тя е решила да седне до мен.

Едно приятно лице с приятен ведър израз и с приятна полуусмивка, която едва появила се, вече угасва. Зад тая приветливост на фасадата не е трудно да се отгатне скритото: дискретно проучващия поглед на кафявите очи, тръпката на бегла размисъл в красивите високи вежди, гънките на недоверие в пълните устни......изобщо едно приветливо, но  донякъде и коварно лице, което не може да бъде точно характеризирано.

Черният, дълбоко изрязан потник, късите дънкови панталонки и чехлите имат онзи невинно-скромен вид, от който лъха дъх на бутик, а брилянтът върху дискретния пръстен на лявата ръка изглежда истински. На лявата ръка. По-близо до сърцето. Брилянтите са винаги близо до сърцето........

……-Този ресторант ми се вижда прекалено тих, за да бъде италиански – позволявам си да забележа.

- Мисля, че кухнята е по-важен белег от тишината или шума – отвърна тя, избърса устни с ленената салфетка и взе картата с менюто. Графата с десертите погълна вниманието и.

След необходимите консултации с келнера, който бе облякъл риза на черни и бели черти и с малинова папионка, тя избра някакъв сладолед , докато аз се задоволих с обичайното кафе.

Сладоледът пристига – планина от лакомства и разбит каймак, инсталирана в голям кристален съд, нещо средно между чаша и фруктиера. В сравнение с тая гигантска чаша моето кафе прилича на малкия Гъливер в страната на великаните.

-Чакам рецептата – подхвърлям.

-Коя рецепта?

-Тая – за щастието.

-За да чакате от мен тая рецепта, би трябвало най-първо да знаете дали съм щастлива. Какво може да ви каже за щастието един човек, ако сам не го е постигнал?

 -Че кой го е постигнал? Познавате ли такива хора?

- Това е труден въпрос, Ники. И ние сме само случайни познати. Това не е въпрос, който се задава на случайна позната като мен.

-Имам една идея.

Кажете я – кима скептично дамата.

-Може би щастието е в съня, или в мечтите, да се приберем в хотела и да се наспим.

- Съгласна съм - казва тя. Няма нищо по-хубаво от спокойния сън и самотата......