Те бяха вървели повече от час, изтощени и мълчаливи, по дългите и пусти нощни булеварди и после из тъмните алеи на Борисовата градина, и после край шосето, и сега седнаха да си отдъхнат.

Разсъмваше се. Черносиньото по небето светлееше и сиянието на града, нечисто червеникаво, едва мъждееше далеч отвъд тъмната линия на гората.

-         Дай я най-после тая последна цигара – каза Стефан.

-         Мария седна до него, отвори чантата и извади малка смачкана папироса.

-         Ще я разделим на две – предложи Стефан.

-         Не прави глупости, това значи да хвърлиш две угарки. Пуши и остави мъничко и на мен.

-         Ще пушим подред – реши Стефан. – Така е най-справедливо.

Той запали и жадно пое дима, после още неиздишал го докрай, пое втори път и подаде цигарата на Мария. Мария дръпна веднъж и му я върна.

-         Не искам милост – изръмжа Стефан. – Ще пушим по равно.

-         Ти си едно дете – Каза Мария. – Съвсем като дете. Едно дете със сърдит поглед и бръчки под очите.

-         И с бейзболна шапка. Малка синя бейзболна шапка. Само не си въобразявай, че ти самата си станала страшно мъдра. Мъдростта и ти, това, знаеш, не са синоними.

-         Добре, ти си мъдрият.

-          Не, сериозно ти говоря. Ти още от едно време вършеше само дивотии и при това с убеждението, че си страшно практична.

-         Например?

-         Например цялата ти история с Емил. Ако разбира се това, че не си била влюбена в него, не е пак една от лъжите ти.

-         Не те лъжа, Стефан.

-         Откога, от пет минути или от час?

-         Ти си невъзможен. Ти си наистина като дете, само че едно упорито и жестоко дете, което непременно трябва да счупи играчката, за да види какво има вътре.

-         А ти, мъдрата и опитната, трябва да разбереш, че не си играчка за мен и че никога не си била, и макар да имаш навика да те смятат за играчка, време е да схванеш, че аз съм може би единственият глупак, който те взема за нещо друго, и може това да е наистина върховна глупост, но е така, и разбери го веднъж завинаги.

-         Знам. И затова те излъгах, не излъгах, а скрих, защото ме беше страх, че ще ме оставиш.

-         Ти открай време ме лъжеш. Още оттогава, когато ми каза „не”, понеже животът ти бил невъзможен без Емил.

-         Не съм лъгала теб, лъжех себе си, защото наистина така мислех. Той беше по-забавен от теб и си мислех, че с него ще ми е по-весело....

-         И ще живееш по-добре, охолно....

-         Безсрамник, но така да е. И ще се храня по-добре, и ще се обличам по-добре, и ще ходя на екскурзии и почивки в чужбина. И чак когато се разделихме и ти отдавна бе заминал, разбрах, че си ми бил по-скъп.

-         Пак започваш...

-         Не те насилвам да вярваш. Разбрах го и няма да ти разправям, че съм преживяла трагедия и други такива, защото животът ми бе тръгнал иначе и не бях достатъчно свободна, за да преживявам трагедии, но много пъти си спомнях за теб и си мислех защо не се случи да се срещнем някога, и когато най-после се срещнахме след толкова години, боже мой, след толкова много години, ти дойде в най-неподходящия момент, защото бях създала една трайна връзка, и това бе последната ми надежда да изплувам, и след като разбрах, че онзи е мошеник, всяка вечер виках дано отново дойде Стефан, дано отново се мерне поне за час.

-         Ще ме разплачеш – каза Стефан. – Захвърляш ме заради Емил и заради кой знае кого, но все пак аз си оставам най-милият. Наистина ще ме разплачеш.

-         Стига сме се занимавали с тоя Емил – намръщи се Мария. – По-добре да вървим. Еднакво неприятно е, но все пак има повече смисъл.

.....Стигнаха до градинката на „Кристал” и свиха по „Раковска”. Заваля ситен дъжд. Спряха под един навес и Стефан прегърна Мария , и не мислеше вече какво прави, и трескаво притискаше тялото и към себе си.

-              Слушай, Мария. Не мога без тебе, Мария.

Тя заплака и не можеше повече да сдържи риданието си, и се разплака високо, и хълцаше като малко момиче, тази едра, застаряваща жена, и той само прегръщаше пълните безпомощни рамене и неясно чуваше собствения си глас, който глупаво и стеснено повтаряше едно и също:

-         Мария....Недей, Мария. Не трябва, Мария....

А Мария плачеше и напразно се опитваше да сподави хълцанията си, и искаше да каже нещо, но хълцанията все така я давеха, а Стефан усещаше по бузата си мокрото и лице и неловко я прегръщаше.

Дъждът се усилваше и скоро прерасна в порой............