Капиталистическият строй, представляващ сам по себе си една систематизация на насилието стига до такива прояви на жестокост и садизъм при защитата на своите класови интереси, че предизвиква погнусата и негодуванието даже на част от собствения си елит. Достатъчно е да се види само един такъв факт като войната на САЩ  във Виетнам, остро порицана от значителна част от самото американско общество. Империалистическата върхушка не само започна агресивните си операции без всякакъв валиден мотив; тя не само ограбваше средния данъкоплатец за поддържане години наред на тия агресивни операции; тя не само опустошаваше земите и избиваше синовете на един мирен народ; тя стигна до такива актове на кръвожадност, които излизат извън рамките на военните действия и преминават в сферата на военните престъпления. Случаят в Сонг Ми – един от десетките подобни случаи – е показателен. Но още по-показателно е, че един от палачите на Сонг Ми, осъден от немай-къде от самия американски съд, бе помилван и оневинен лично от американския президент. Този жест, изразен словесно гласи: „Ние сме готови да оправдаем всяко зверство, стига то да бъде извършено в наш интерес. Садистът, който коли жени и деца в името на нашата кауза, не е садист, а герой.”  След което, разбира се обикновеният гражданин е в правото си да запита; „Кой е всъщност главния садист? Дали това е офицерът пионка или самият президент, по чието нареждане се превърнаха в пепел десетки Сонг Ми, избити бяха десетки хиляди мирни жители, без оглед на възрастта и пола, привеждаха се в действие химични, бактериологични и всевъзможни други оръжия, забранени дори от коравосърдечния морал на войната?”.....

.....Атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаки, при които само за няколко мига са избити над 200 000 мирни жители на Япония, войната в Корея, войната в Ирак, войната в Либия, бомбардировките с обеднен уран над Югославия, това са все агресивни и варварски актове от страна на САЩ.

В нигата си „Екце хомо” Ницше пише: „Самият живот е по същността си присвояване, повреждане, насилване на чуждото и на по-слабото, заробване, натрапване на собствени форми и в най-добрия случай експлоатация; но защо постоянно да употребяваме такива думи, които отдавна носят отпечатъка на зли намерения?....Сега даже под маската на научност навсякъде мечтаят за бъдещото устройство на обществото, лишено от характера на експлоатацията – в моите уши това звучи като обещание да се изобрети живот, който да се въздържа от всякакви органични функции. Експлоатацията принадлежи още на неопороченото или несъвършено и примитивно общество, тя принадлежи на живото същество като основна органична функция, тя е последица от истинската воля за власт, която е именно воля на живота.”

Тази защита на егоизма или, както сам се изразява Ницше, на „волята за власт” срещу всякакви ограничения на традиционния морал прави делото на Ницше привлекателно за цяла плеяда американски философи , като Джим Т.Уайлд, Уилям Кимел, Уолтър Кауфман и мн.др.  Същата човеконенавистническа теза е развита, макар и в по-предпазливи сентенции, и от една типично американска школа като прагматизма. Родоначалникът на прагматизма Хенри Джеймс изхожда от постулата, че инстинктите и емоциите са определящи сили за човешката психика, за да стигне до пълен релативизъм по отношение на истината, а заедно с това, разбира се, и по отношение на моралните норми. Подобни по същество са и концепциите на Джон Дюн, наследник на Джеймс и баща на инструментализма, който поддържа, че основните качества на човешкото съзнание са унаследени и в основата им лежи инстинктът за самосъхранение. Аналогичен възглед, представляващ косвено оправдаване на всички прояви на насилие в обществения живот, се поддържа и от твърде влиятелната днес в САЩ „психологическа социология”. Според нейните представители противоречията на буржоазния строй – класовите стълкновения, стачките, войните, престъпността, проституцията и пр. – са механическа и неизбежна последица от естествените психически особености на отделната човешка единица, която е извънкласово явление, действащо според подтика на биологичните си инстинкти.

Зад всички псевдонаучни теоретизации, отричащи по същество морала, и зад цялата обществена практика, представляваща покушение върху морала, се крие оная елементарна подбуда, която известни американски  войнолюбци не са се посвенили да формулират открито: „Първоосновната и най-важна задача на бъдещата стратегия на Америка в най-широкия смисъл на думата това е запазването и укрепването на нашата политическа система и тази задача е по-важна отколкото запазването на мира.....Ние не можем да допуснем да ни надживее една политическа система, противоположна на нашата.”

Капиталистическата власт с най-различни средства втълпява на гражданите, че макар самата тя да е проява на насилие, това насилие е естествено и благодатно, защото предпазва човешката единица от насилието на околните. Индивидът може да се чувства неуязвим и силен при едно единствено условие; да бъде на страната на властта.   Звездата на шерифа, тайният знак на цивилния полицай, офицерската фуражка са символ на могъщество и неприкосновеност. Военната авантюра, шпионската или полицейската професия, сътрудничеството с хората на „закона” откриват прекрасни възможности за истинския мъж.

Един прословут  на времето си американски плакат за вербуване на доброволци гласеше:

„Млади янки! Земята е американска планета. Избирай, което ти е по вкуса: тропическия остров Гуам или снежната Исландия, Филипините или Германия, Британия или Гърция. Посвети се на военната професия! Тя ще ти осигури интересен и богат с приключения живот, пътешествия в приятелска компания.”

Днес  след десетилетия изпълнени с поражения за американския шовинизъм, и след горчивите уроци на Корея, Виетнам и т.н. подобни примамки в рекламно-поетичен стил биха звучали нелепо. Но, ако лозунгите се сменят, основната идея си остава същата: Войната може да не е приятна, ала е неизбежна, следователно глупаво е да се роптае срещу нея, както и срещу всеки природен закон. И ако дори не се стигне до световен конфликт, то локалните конфликти винаги ще бъдат полезни. А за успеха на тия конфликти са нужни мъже, истински мъже – силни, смели и обичащи риска.......

Азбучна истина за това общество е, че в живота може да побеждава само силният човек, като под „силен” се разбира онзи, който респектира околните с възможността си да прибегне до насилие – физическо или духовно. Да наложиш на всяка цена волята си на другите, каквато и да е тя, до това се свежда в крайна сметка успехът. Съчувствието към ближния е слабост, за която мекушавият винаги заплаща скъпо. Евангелската легенда за живота на Христос наистина се изучава още от основното училище, но поуките от тази легенда могат да бъдат различни.Христос е бил разпънат на кръст заради прекалената си обич към ближния, пожънал е не признание и благодарност, а гаври и страдания и с това нагледно е доказал, че добрите чувства са лукс, който струва скъпо................................