Събота, сънен и дъждовен следобед. Шляя се по улиците в центъра и минавайки покрай „Галерията” на Милена и Мария решавам да изпия едно питие при тях. В „Галерията” има някаква изложба на млада художничка. Минавам бегло покрай картините и погледа ми е привлечен от картина с етикетче прикрепено към рамката, от което научавам, че картината се казва „Салът на Галатея”, и изобразява група корабокрушенци от потъналия кораб „Галатея”, люшкащи се по каприза на съдбата сред безбрежното море.
Но както аз обичам да поставям моите идиотски въпроси, така и художничката е поставила един въпрос, за да придаде по-голямо напрежение на ситуацията. Въпросът е изразен в един кораб, появил се далеч на хоризонта, един бял кораб, символизиращ възможното и невъзможното избавление, и към който са устремени погледите и надеждите на корабокрушенците.
Впрочем не на всички. Част от нещастниците са се струпали в единия край на сала, като протягат с копнеж ръце или развяват ризите си, за да привлекат върху себе си вниманието на хората от кораба. Но друга част от пасажерите са значително по-апатични и някои дори са извърнати с гръб към светлото видение на хоризонта, а трета част – проснати върху дъските на сала – вече са напълно вън от играта, мъртви или агонизиращи.
Цветовете са мрачни и унили, и изобщо това не е каптина, която човек би се решил да постави в хола си, за да му вдъхва бодрост и оптимизъм. Обаче, както казва Милена, всички филми не могат да бъдат за любов.
Чудесна картина, само дето ми се струва, че художничката си е направила една доста жестока шега и с оптимистите на сала, и с тези сред публиката. Защото достатъчно е да се разгледа по-внимателно картината, за да се разбере епилога; този бял кораб на надеждата не е никакво спасение, а само трагичен мираж. Той е толкова неизмеримо далече – една бяла точка върху бурния хоризонт, - че да няма никаква надежда нещастниците да бъдат забелязани и спасени.....
Сядам на бара, Милена ми налива чаша коняк и виждайки, че съм омърлушен пуска музика. Отпивам глътка истински коняк и слушам „Да те имам тук” на Ана Татанджело. .....
Навън ръми и небето се е спуснало съвсем ниско над покривите, едно глухо оловно небе, но не бурно, а мъртво, напомнящо ми на една друга картина, която все още виси на стената в къщата на дядо ми, която изобразява малък остров състоящ се от отвесни скали и тъжни високи кипариси, а в скалите са пробити прозорци....
Крача по „Раковска” и в главата ми се въртят мисли за меланхолични дървета, сънни води и сиви мъгли на хоризонта, а дъждът постепенно се превръща в гъст поток от мокри капки и студ..................
Събота, сънен и дъждовен следобед.............................
Поздрави!
попийте емоцията на автора,един..Джером Джером в блоговите поля.
ник,поздрави,пак зачезна,френд..
нова любов,надявам се
с усмивка
/ джулс
