„Тревожещата странност ще бъде този вид на ужаса, който се свързва с отдавна познати и отдавна близки неща.” Зигмунд Фройд
Снощи гледах един много, много стар филм на Алфред Хичкок, който е може би най-малко сензационен в сюжетно отношение, но и най-плътен като психологически анализ „Прозорец към двора”.
Интригата е съвсем проста: героят ( Джеймс Стюарт) си е наранил крака и е принуден да пази стаята. Годеницата му (Грейс Кели) често го навестява, но той очевидно не пламти от копнеж по нея. Изобщо болният умира от скука и понеже е журналист-фотограф по професия, се забавлява да наблюдава през телеобектива си прозорците на отсрещните етажи. Така той става свидетел на някои действия в един насрещен апартамент, които му вдъхват сериозното подозрение, че съседът е убил жена си.Някои следващи събития засилват тия подозрения до пълна увереност. Журналистът е забравил и скуката и болестта. Животът му е добил смисъл и съдържание. Споделянето на страшното откритие с годеницата влива нова свежест в банализираната връзка между двамата. Героят търпеливо следи всяко движение в насрещния апартамент и в момента на крайното напрежение, когато вече престъплението окончателно ще се разкрие, годеницата също бива включена в играта и изпратена за проверка на самото място, което предизвиква и развръзката – не твърде блестяща за героя и героинята, тъй като се оказва, че подозрителният съсед не е извършил никакво убийство.
„Прозорец към двора” е може би най-богатото като подтекст произведение на Хичкок. Тук са вмъкнати и темата за странното съжителство на хората в модерния град, живеещи един до друг и оставащи напълно чужди един на друг; и мотивът за нечистото любопитство към чуждите тайни камуфлирано под високо морални претексти; и аутопсията на дребнобуржоазния бит, безнадеждно празен откъм човешко съдържание; и портретът на самия дребен буржоа, зад чието благообразие и порядъчност е скрита жалка и отблъскваща душевност.
Хичкок не само иронизира героите, но се шегува не твърде добродушно и с публиката. Той така насочва действието, че ни кара заедно с героя да подозираме нещастния съсед, да се залавяме алчно за всяка нова улика, да жадуваме с нарастващо нетърпение финалния провал на жертвата и накрая заедно с героя да преживяваме някакъв вътрешен срам за тази си прекалена и съвсем напразна настървеност.
Харесвам Хичкок, този своеобразен шампион на напрежението и страха, в чиито филми, за разлика от съвременните блокбастъри на Холивуд има нещо човешко, много човешко.......
