Вчера прочетох отново „Червена жътва” на Дашиел Хамит. Хамит става писател по най-трудния, но и най-верния път- от личния жизнен опит към самобитното литературно изследване на тоя опит. Бъдещият романист израства в оскъдица и сменя редица професии – продавач на вестници, разсилен, фабричен работник,, железничар, докато случаят му разкрива едно солидно поприще, което още не е литературното; в продължение на осем години Хамит ще бъде на служба в частното детективско бюро „Пинкертън и Ко”. Тук той успява да опознае отблизо цялата механика на престъплението, психиката, поведението и привичките на действуващите в подземниья свят герои – престъпници и полицаи. Той вижда противоречието между тези две категории  герои, но и това, което ги свързва и което не винаги се ограничава с общия бандитски език и общата среда, а доста често стига и до общност на интересите. Американската действителност никога не е страдала от недостиг на материал за криминалиста. Обаче по времето на Хамит този материал бележи върха на изобилието си; това е периодът на сухия режим, епохата на гангстеризма, когато подземните банди прерастват в почти легални организации, когато кървавото разчистване на сметки между тия банди посред бял ден се превръща в банална подробност на всекидневието, когато връзките на гангстера с губернатора и бизнесмена се смятат за нещо естествено, а магнати на престъплението като Дилинджър, Ал Капоне и братята Даймънд затъмняват по популярност холивудските звезди....

Хамит е първият писател в САЩ, чийто разказ представлява в известен смисъл литературна транскрипция на биохевиоризма – това психологическо учение, което поддържа тезата, че психологията няма за цел да изучава съзнанието (за което не сме могли да имаме точни данни), а единствено човешкото поведение в неговите достъпни за пряко наблюдение прояви. В романите на Хамит „биохевиористичният” стил проявява и предимствата и недостатъците си. Повествованието е точно и сбито, изчистено от излишна литературщина и освободено от тъй обичайната и нерядко досадна авторова намеса в оценката на хората и постъпките. Авторът ни дава възможност сами да съдим, за героите, да гадаем, а често и да се лъжем по отношение на характера, подбудите и бъдещите действия на тия герои. Ние сме освободени от успокоителното чувство, че авторът – този литературен Вергилий – ни съпровожда на всяка крачка, за да ни сочи пътя и да ни осведомява. Имаче впечатлението, че сме преки наблюдатели и сме поставени в положението сами да търсим изводите си. Нашето мнение за главните герои се оформя в процеса на действието и нерядко се оказва погрешно или съществено се изменя.

Диалозите на Хамит – където всеки лъже колкото може по-добре и където истината мъчително се разкрива сред гъсталака на мнимите привидности – могат да се сравнят само с най-добрите диалози на Хемингуей.......

...Хамит пръв превръща темата за престъплението от проблем-кръстословица в социален проблем и който пръв издига криминалния роман до нивото на реалистичния роман, а лично за мен „Червена жътва” и Стъкленият ключ” са един връх на жестокост, на цинизъм и ужас, изобразяващи корупцията и гангстеризма в цялото им злотворно влияние, разкриващи  престъплението като продукт не на социалната утайка, а на социалните върхове, тесните органични връзки между света на престъплението и света на „законността”.....