С колко нежност и страх
бяха пълни детинските думи,
изляни безредно.
А глупачката малка
пред класа го прочете за смях.
Мойто първо любовно писмо.
И последно.

Мойто първо признание.
Дъжд валеше над нас
и аз сричах словата,
намислени още отрано.
А тя каза,
че с гола любов се не храни жена.
Мойто първо признание.
То последно остана.

Моят първи успех.
Цяла вечер тя с мене танцува.
Цяла вечер се смя.
После спря и през рамо погледна:
„Стига толкова.
Моят доста се наревнува.”
Мойто първо танго.
И последно.

А на всичко отгоре,
възрастните нерядко ме питаха:
„Ей, младежо,
я кажи защо не си весел?
Дали нейде
гемиите ти потънаха,
или някой
имането ти отнесе?”

Какви гемии?
Какво имане?
Нещо дребно загубих,
съвсем дребно, ви казвам.
Застрахован съм вече
от любовните рани
и в гърдите ми
е леко и празно.

© Богомил Райнов