Затварям „Скайп” и отивам в кухнята да си сипя чаша вино. Доста време си говорихме  с един приятел, който живее в Денвър, Колорадо за трагедията със самолета на „Джърмънуингс”.

Не знам доколко е виновен младият пилот, не знам какво наистина се е случило във въздуха, но се сетих за Зигмунд Фройд и неговият труд „Аз и То”, издаден през 1923 година. Изхождайки от позициите на стереотипност на инстинктите  или, както сам се изразява, за проявата на един „демоничен автоматизъм” у тях, Фройд стига до извода, че всяко същество се стреми да се възвърне към по-раншното си състояние. А доколкото по-раншното състояние на всяка жива материя е неодушевеното състояние, дотолкова и живият организъм спонтанно се стреми към смъртта.:

„Опирайки се върху теоретичните истини, прилагани в биологията, ние приехме съществуването на един инстинкт на смъртта, чиято функция е да приведе в неодушевено състояние всичко, което притежава органичен живот.......”

„Появата на живота прочее е причината както на продължаването на живота, така и на стремежа към смъртта и самият живот се разкрива като една борба или един компромис между тия две дейности.”

Този фундаментален възглед на Фройд  по-късно е детайлно разработен и утвърден от редица мислители, свързани в една или друга степен с методологията на психоанализата, като Карл Густав Юнг, Ерих Фром, Алфред Адлер и др.

Един от най-авторитетните съвременни френски неофройдисти – Жак Лакан, развива тази тема в студията си „Агресивността и психоанализата”.

Като вижда в агресивността „първородно разкъсване на човека, чрез което може да се каже, че във всеки миг той изгражда своя свят чрез своето самоубийство” и като уточнява, че това „първородно разкъсване” е Фройдовият „инстинкт на смъртта” Лакан заключава:

„Ето че у „освободения” човек на модерното общество това разкъсване разкрива чак до дъното на съществото своята огромна пукнатина. Това е неврозата на самонаказанието с истерико-ипохондричните симптоми на своите функционални задръжки, с психостеничните форми на своите дереализации на ближния и на света, със социалните си поредици на неуспеха и престъплението”

Както се вижда, Лакан не само обобщава Фройдистките възгледи за вродената агресивност като проява на инстинкта на смъртта, но и прави опит да разгледа социалните форми на тази агресивност, а също и средствата, чрез които тя бива окуражавана от съвременната цивилизация.  В същност обаче социалният момент в проучванията на Лакан и на всички други неофройдисти си остава само фактологическа гарнитура без особено значение, доколкото агресивността се разглежда като вроден и неизкореним инстинкт  т.е. като един биологически детерминиран феномен.

Ако човек изучава внимателно трудовете на неофройдистите, не може да не забележи, че в тях обстойно се изследват  явления от ранната детска възраст, от бита и нравите на примитивни племена, от преживяванията свързани с маниакални, истерични и изобщо патологични състояния, докато душевно здравите и нормално развити хора се смятат по начало за незаслужаващ внимание материал.....

....Ние никога няма да разберем мотивите на младия пилот на „Джърмънуингс” да разбие самолета, обричайки на смърт освен себе си, още 150 човека, нито някога ще узнаем мотивите на убиеца на Вероника във Велико Търново. Никога няма да узнаем, дали наистина немския пилот и циганина са истинските извършители на престъпленията.  И ако немската съдебна система  по-скоро е безпристрастна, то нашата съдебна система преследва същата цел, която преследва и биологизмът, амнистиране на насилието, обявяването му за акт, неподлежащ на оценка, а следователно и на обществена присъда.

И ще продължим да живеем в атмосфера на страх, но не от самолетни катастрофи, а страх да се прибираме вечер от работа по тъмните улици.