Новият ми телефон има една функция наречена “live photos” или “живи снимки”, която улавя моментите точно преди и след кадъра и позволява да раздвижиш снимката само с едно докосване.

Виждаш какво се е случило няколко мига преди снимката и няколко мига след снимката.

Не виждам особена полза от тази функция, най-вече заради големия обем на  на снимките и съм я изключил .

Статичният характер на фотоизображението определя границите на възможностите му в отразяване динамиката на фиксираната реалност. Снимката по принцип не предава пряко движението, но тя разполага с редица средства да го внуши и дори буквално да го възстанови, без да има нужда от „живи снимки”.

В същност подобни технически похвати позволяват да се създаде внушение за движение при един в действителност статичен образ. Едва ли е нужно специално да подчертавам, че и тук, както при всяко изобразително изкуство, впечатлението за динамика следва да се постига не толкова чрез различни технически трикове, колкото чрез динамичния принцип, върху който е изградена цялостната композиция на образа, като жестове, пози, съотношения между различните компоненти и пр.

Тази композиционна грамотност – дефицитна за жалост не само у много любители, но и у доста професионалисти – е свързана и с един друг проблем – яснотата на фотообраза като смисъл и внушение. Снимката, която дава възможност за разнообразни и противоречиви тълкувания или изисква продължително „разчитане” преди да бъде възприета, е несполучлива снимка. Особено днес при все по-голямото нарастване на потока от информация и най-вече на визуалната информация, нечетливия фотообраз рискува да бъде отминат без внимание. Това естествено съвсем не означава, че той следва да бъде елементарен и примитивен по смисъл, и че в смисъла му трябва да съществува един фокус, приковаващ вниманието на зрителя, събуждащ любопитството и окуражяаващ по-внимателното и по-цялостно възприемане на творбата.

Що се отнася до това дали снимката ще бъде лаконична или има право на разточителност и многословие, струва ми се, че категоричният отговор на въпроса би ме насочил към излишен нормативизъм, доколкото в случая всичко трябва да се определя от характера на самия жизнен материал и от замисъла на автора............

.....Почти във всеки от многобройните жанрове на фотографията се открояват две основни насоки – документална и художествена. Добрата документална снимка, дело на способен автор, винаги е в известна степен и художествена. Защото способността в случая се проявява тъкмо в зоркия и находчив поглед, в умението да се подчертае значителното и да се организира индивидуалният образ по такъв начин, че да доведе до обобщение, да ни внуши определено състояние, да ни потопи в определена атмосфера.

Една черта на фотоизображението, която може да бъде колкото реална, толкова и мнима, това е обективността.  При едно произведение на изобразителното изкуство – живопис, графика, скулптура – ние отлично разбираме, че дори най-голямата привидна точност не изключва, а неизбежно предполага и наличието на известно субективно отношение, защото това е точност на едно индивидуално око, и на една индивидуална, следователно субективна оценка. При снимката, напротив, ние сме склонни да смятаме, че субективността е избягната, тъй като действителността е „видяна” от едно механично око, безпристрастно и безучастно като всеки механизъм.

Това схващане може да бъде правилно, ала само в известни граници. Когато се правят космически снимки от НАСА, ние нямаме никакво основание да се съмняваме в тяхната обективност по простата причина, че апаратурата се задвижва от електронно устройство. Когато ученият работи своите научни фотографии, положението е аналогично, защото, макар в тоя случай зад камерата да стои човек, то очевидната негова едничка цел е обективното познание. Щом обаче апаратът се насочи към неща и явления, способни да предизвикат емоционална реакция, отношение на симпатия или антипатия, индивидуална оценка – обективността на фотографа престава да бъде неоспорима......

.....И една снимка може да се окаже огромна лъжа....

Агенция Ройтерс спечели наградата „Пулицър”, за снимки публикувани в „Ню Йорк таймс”, които разказват за драмата с мигрантите.

"Снимката на Ласло Балог е направена в Унгария и показва един имигрант, който изглежда защитава жена си и сина си от насилието на полицаите, размахващи палки. На снимката се вижда как мъжът прегръща жена си, паднала на железопътните релси, а тя плаче, крещи и на свой ред защитава бебето, което държи в ръце. Гледката е разтърсваща и всеки, видял снимката, изпитва съчувствие към семейството, тероризирано от унгарската полиция, забраняваща им да продължат пътя си.

Но истината е друга.

Преди репортерът да направи снимката, спечелила по-късно Пулицър, имигрантът блъска жената, държаща детето, и я събаря на земята. Не го е грижа за малкото, което едва не си удря главичката в релсите. Полицаите се намесват бързо и се нахвърлят върху мъжа, за да предпазят жената и детето. Именно в този момент снимат фотографите и придават на събитието друг смисъл.

В действителност, жената се опитва да се отдръпне от мъжа си, който я напада свирепо. Когато е въдворено спокойствие, полицаите арестуват имигранта и пускат жената."

ИЗТОЧНИК (ПРЕВОД ОТ В. ИЛ ДЖОРНАЛЕ): e-vestnik.bg

Ние не рядко забравяме, че фотографията е свързана не само с амбицията за максимална правдивост, но и с амбицията за измамно правдоподобие, не само със стремежа да се документира една истина, но и да се представя за истина една лъжа.

Автентичноста е най-голямото предимство на фотоизображението.Когато е действителна, фотографията открива широки възможности за опознаване на живота. Но, когато е мнима, тя е твърде опасно оръжие в ръцете на фалшификатора. Защото още това първо , най-основно оръжие и сякаш неоспоримо качество на фотоизображението може да бъде както реално, така и мнимо. Фактът, че, лицата, предметите, обстановката, отразени върху снимката, са очевидно „снети”, а не измислени, още не изчерпва въпроса за автентичността. „Тия лица, действително ли са лицата, за които ни се представят?” „Такова ли е било естественото разположение на предметите, или те са били преднамерено подредени така заради снимката?”, „Показаното място наистина ли е мястото, за което се говори в текста?” – достатъчно е да си зададем някои въпроси от тоя род, за да разберем, че неоспоримата на пръв поглед автентичност в същност подлежи на проверка и доказване.

И тук не става дума за това, че с използването на една или друга гледна точка, на един или друг обектив, на едно или друго осветление, фотографът може без големи усилия да създаде едно деформирано, сиреч неточно изображение. Но неточността не е непременно резултат на съзнателно преиначаване. В много случаи тя е резултат на случайността, играеща значителна роля и в дилетантската и в професионалната фотография.

Тук ние се сблъскваме с твърде разпространетого убеждение, че точността е равнозначна на правдивост, а отклонението от точността – на отклонение от истината. Без да се отвличаме в обсъждането на този голям и сложен проблем, ще се задоволим да отбележим, че при снимката, както и при всяка фиксация на видимостта, горните понятия не могат да се приемат за тъждествени, тъй като точното отразяване на видимостта, сиреч на външността, не представлява непременно точно разкриване на същността, сиреч правдиво отразяване на характерното. Следователно много вероятно е дадена снимка, въпреки външната точност, да се окаже неправдива, както е вероятно  и една не дотам точна и изчерпателна в детайлите фотография да бъде по същество правдива....

Зад механичното око на обектива стои едно живо човешко око и обективът в последна сметка  не е нищо повече от продължение, придатък на човешкото око.

Човекът, а не обектива може да манипулира фотографското изображение.....

Лошото е, че го прави твърде често......