Мисля си, че ние не живеем в реален свят, а в свят, създаден от очакванията ни и до голяма степен  от страховете ни......

Преди около месец се кандидатирах за народен представител.  По време на кампанията взех дейно участие в дебати по радиото и телевизията, и общо взето съм доволен от представянето си. Обичам да говоря и понякога говоря гласно със себе си.  Още като хлапе приказвах със себе си. Не виждах в това нищо неестествено, стига да си приказваш наум. И трябваше да мине много време, преди да почна да усещам понякога странния порив да заговоря гласно, за да се чуя по-добре, за да се разбера по-добре, за да разгранича по-добре себе си, който говоря и обяснявам, от себе си, който слушам и съдя.

Нямам вече представа откога всъщност е почнал този безкраен глух монолог, затихващ в часовете на работа и наново избликващ в миговете на неподвижност и самота, този монолог, който не само чувам у себе си, но който и виждам, защото тече и се разлива като някакво мудно тесто от думи и картини, думи и картини без връзка или с някаква своя си връзка, която напразно се опитвам да уловя......

....Понякога ми се струва, че всички живеем в симулакрум. Симулакрума създава „ истини”, които опростяват света ни, свеждат го до нещо просто и уж логично, , за да получим ние някаква фалшива опора и да застанем на „правилната страна”.

За жалост положението е такова, че истината никога не е абсолютна и в почти всички случаи става въпрос само за една много убедителна гледна точка върху фактите. И нашите възгледи са само една матрица, в която сме попаднали.....

....Движа се из офиса ми от вратата до дъното на помещението, където е моето бюро, движа се сякаш се разхождам, а всъщност бъбря или се вслушвам в бъбренето на мъже и жени, кръстосали някога пътя ми. Движа се в това тясно пространство, навивам километрите и се мъча да избягам от това бъбрене, ала то ме следва не само с думи, но и с образи, лица и гримаси и аз се давя сред тях, и с оловни стъпки продължавам нататък – десет крачки напред и десет крачки назад, а около мен плува всичко, което отдавна съм изхвърлил като непотребно, и което съм смятал за отдавна забравено.

Понякога си казвам „стига” и за да бъда по-авторитетен, съм готов дори да извикам гласно „стига”, също като лудите, за да въдворя най-сетне ред в главата си, реда на мълчанието и на отморяващата празнота...

....Според Жан Бодрияр симулакрумът не е отражение на реалността, симулакрум – това е реалността, отражение на нищото.

P.S.  На бюрото ми, до монитора, има чаша с кехлибарена течност, с вкус на малц. Отпивам от нея, оглеждам неразборията върху бюрото ми, говореща за пълна запуснатост, ставам и отново кръстосвам офиса – десет крачки напред и десет крачки назад, и си мисля, че симулакрум е отражение в огледалото, което не изисква огледало.........

.... "Симулакрумът не е това, което се съотнася към истината, това е истина, съотнасяща се към несъществуващото. Симулакрумът е истина."  Жан Бодрияр

P.P.S.   Чаша бърбън.....вкус на малц......дъх на бадеми......